Всеобща демокрация
(Такис Фотопулос)
Днес сме изправени пред много сериозна многостранна криза. Тя влияе на всички сфери на живота. С други думи, тя е икономическа, тя е политическа, тя е социална криза, екологична криза, дори културна криза. Въпросът е: има ли някаква обща нишка и можем ли да намерим една обща причина за различните страни на кризата? И отговорът за мен е "Да". Причината винаги е съсредоточаването на власт на различни нива. Концентрацията на икономическа власт, която води до икономическа криза, концентрацията на политическа власт, която води до политическа криза и т.н.
Политическата криза е вторичен продукт на динамиката на представителната демокрация. Представителната демокрация не е система, която винаги е съществувала – създадена е по същото време, както системата на пазарна икономика, преди 200 години, и нейната динамика е довела до сегашната ситуация, в която вече не парламентите взимат важните решения, не управляващите партии, а клики около президента или премиера, които решават всичките важни въпроси. Това създава огромно отчуждение. Ето защо в днешните времена нямаме масови политически партии. Обикновените хора не стават членове на партии, както е било в миналото. И не само това: днес много хора дори не си правят труда да гласуват. Това е показателно за огромната политическа криза, през която минава в момента системата на представителна демокрация.
Следователно, ако погледнем всеки аспект на сегашната криза, ще видим че главната причина за нея е съсредоточаването на власт в някаква форма. И това е причината, заради която се нуждаем от всеобща демокрация, защото такава демокрация е отстраняването на концентрацията на власт на институционално ниво, отстраняването на това съсредоточаване във всичките му форми и създаването на условия за равно споделяне на власт, политическа, икономическа и пр.
Аз съм Такис Фатопулос, автор и редактор на международния журнал "Демокрация и природа", международният журнал за Всеобща демокрация и съм преподавал икономика в Университета на Северен Лондон над 20 години. Бих искал да говоря за проекта за Всеобща демокрация и бих желал да започна първо с въпроса: Какво е Всеобща демокрация? Смятам за важно да подчертая, че проектът за Всеобща демокрация не е само икономически модел, а по-широк политически проект, който цели да преправи обществото на всички нива – на политическо, икономическо, социално и разбира се екологично ниво. Общата цел на проекта е да създаде общество, което се определя от самите хора; в което с други думи "демоса", който е бил класическа концепция за хората, има общ контрол над политическата, икономическата и социалната сфера като цяло.
Следователно проектът за Всеобща демокрация в този смисъл е синтез от две големи исторически традиции, социалистическата и демократичната, а също и от теченията, които се развиха пред последните 30 или 40 години, новите социални движения, те. феминисткотой като е продукт на всички тези исторически опити, нито пък е утопия – и не е утопия, защото вече има тенденции навсякъде около нас, които водят към едно общество, което в различни аспекти наподобява обществото на Всеобщата демокрация. Следователно навсякъде има експерименти с алтернативни институции и когато има бунт, като например последният в Аржентина (има се предвид колапса на валутния борд през 2001 г.), виждаме хора, които се самоорганизират в общи събрания и се опитват да организират политическия и икономическия живот на принципи, които (както принципите, които ще обясня сега) са принципите на Всеобщата демокрация.
Четирите компонента на обществото на Всеобщата демокрация са: първо, политическа или пряка демокрация; второ, икономическа демокрация; трето, демокрация на социално ниво; и четвърто, екологична демокрация. И така, нека на кратко да видим какво имаме предвид под тези компоненти.
Политическа или пряка демокрация означава власт на "демоса", на хората, над политическата сфера. С други думи политическата демокрация предполага, че хората са тези, които колективно вземат решения по политическите въпроси и то директно, без представители. Тъй като това, което наричаме представителна демокрация днес е фалшива демокрация, след като не може да има представителство на моята воля, на ничия воля. Тоест ти можеш да изразиш волята си директно или да делегираш определени свои желания, но не може някой друг да решава вместо теб. И така, политическата или пряката демокрация е типа общество, където хората директно и колективно решават за себе си по всички важни аспекти на политическия живот. Това означава, че при пряката демокрация всеки живеещ в определен район взема участие в демократичния процес. Ние ще приемем, че обикновено това няма да бъде общност от повече от тридесет до петдесет хиляди души.
По същия начин, по който дефинирахме политическата демокрация като власт на демоса над политическата сфера, можем да дефинираме икономическата демокрация като власт на демоса над икономическата сфера. Това означава, че гражданите, т.е. всички хора в зряла възраст – което се решава в асамблеите – всички хора над определна възраст решават, т.е. вземат решения относно основните икономически проблеми, в частност онези, които касаят задоволяването на основните нужди. В една Всеобща демокрация не би трябвало да има частна собственост над средствата за производство, а вместо това те трябва да са собственост на демоса, т.е. трябва да има общностна собственост над средствата за производство.
Третият компонент на Всеобщата демокрация е демокрация в обществената сфера; това значи на микро-ниво, на ниво работно място, домакинство, образователно учреждение и т.н. На всички тези места би трябвало да има демокрация в смисъл на справедливо разпределение на силата. Не би трябвало да има разделение между работниците на дадено работно място или казано с други думи би трябвало да има справедливо разпределение на силата между мъже и жени, между учители и студенти/ученици и т.н.
И най-накрая, четвъртият компонент на Всеобщата демокрация, екологична демокрация, означава, че Всеобщата демокрация се стреми да създаде субективните и обективните условия за реинтеграция на човека в природата; обществото трябва да бъде реинтегрирано с природата. Това е важно, тъй като днес имаме ситуация, в която обществото е отделено от природата. Ние виждаме природата като инструмент за постигане на определени цели – основната цел естествено е икономически растеж – и като резултат страдаме от кризата, която имаме в момента, една сериозна екологична криза.
И така, след като видяхме какво е Всеобщата демокрация и защо ни е необходима, следващият важен проблем е как една икономическа демокрация, т.е. основният компонент на Всеобщата демокрация, ще работи, с други думи какъв вид институция, която би могла да осигури равно разпределение на икономическата сила, можем да си представим. Това е важно, не за да предпишем някакъв вид режим, който да следваме в бъдеще – това е наивно, защото в действителност демократичните асамблеи на бъдещето са тези, които ще решават формата, която тяхната институция ще приеме. Това, което можем да направим тук, е да дадем идея, защо подобна система е осъществима, как може да работи и да дадем няколко предложения, които да приложат основните принципи, които посочих преди.
Следователно моделът на икономическа демокрация, който ще обясня след малко също представлява синтез – така както целият проект на Всеобщата демокрация представлява синтез – той представлява синтез на две системи, които познаваме от миналото; плановата икономика от една страна и пазарната система, която все още имаме, от друга.
Основният елемент на плановата икономика беше, че тя се стреми да задоволи основните нужди на всички хора. От друга страна основният елемент, което е плод или е представен от привържениците на пазарната система като нейна основна силна черта, е свободата на избор. Въпреки това нито една от двете системи не работи както е представена теоретично. Т.е. плановата система, централното планиране в Източна Европа, създаде някои условия, така че основните нужди малко или много на всички хора бяха задоволени, но това не значеше в никакъв случай икономическа демокрация, защото, както казах преди, решенията се вземаха от политически елит. Нито пазарната система не реализира потенциалните предимства на свободата на избора, защото е абсурдно дори да говорим за свобода на избора, когато основните нужди не са задоволени напълно.
Следователно въпросът е как може да имаме система, която от една страна осигурява задоволяване на основните нужди на всички хора и от друга страна осигурява свободата на избора? За изпълнение на това условие, предложението на проекта за Всеобща демокрация е да се комбинира плановия елемент, който ще бъде особено полезен по отношение задоволяването на основните нужди, и пазарния елемент – не в смисъла на истински пазар като сегашния, а в смисъла на изкуствен пазар, който ще обясня след малко.
Както можете да видите от простата диаграма в края, най-долу може да видите "гражданите решават". Там може да видите, че хората решават въпросите на производството, потреблението и работата. С други думи всички важни решения се взимат от хората. Това не е инцидентно, защото не трябва да забравяте, че това е модел на икономика, която е бездържавна, т.е. той не предполагам наличието на държава; която е без наличието на пари, т.е. не предполага пари в смисъла, в който ги познаваме днес; и е без наличието на пазари в смисъл, че няма истински пазар, а изкуствен такъв. Следователно в общи линии хората са тези, които решават.
И така нека преминем първо на потребителската страна на икономиката. Там може да видите, че хората решават, като потребители, как да разпределят своя доход, който идва под формата на ваучери. Това означава, че гражданите в замяна за работата, която дават на обществото, са възнаграждавани с ваучери.
Можем да направим разлика между базови и не-базови ваучери. Нека започнем с базовите ваучери от дясно (от дясната страна на диаграмата – бел. ред.) Можем да изчислим боря човекочасове, които хората трябва да предложат на обществото, на общността, така че неговите/нейните нужди да бъдат задоволени. Планиращите могат да разберат общия брой на базови часове (и кореспондиращо – на базови ваучери), които трябва да бъдат предложени в общността от да кажем 30 000 или 40 000 души, така че базовите нужди да са задоволени на база на изчислените основни нужди (а какво са основни нужди се решава демократично, не обективно, защото ако вкарате елемента на обективност, тогава лесно да стигнете до всякакви произволни решения, така че демократично хората решават кои нужди са базови и какво трябва да е нивото на задоволяване, така че базовите нужди, например от храна и облекло или нещо друго, са задоволени) и също на база на изчисленията за броя на населението и правото на всеки човек на определени базови нужди от една страна, а от друга на базата на технологичното ниво.
Не-базовите ваучери се издават на хора, които биха искали да работят допълнително и над минималното изискуемо ниво за посрещане на основните нужди. Нека предположим, че планиращите са изчислили, че всеки трябва да работи по 3 часа на ден, за да може базовите нужди да са задоволени. Ако някой иска да работи повече от 3 часа в същата сфера или в друга, тогава той трябва да бъде възнаграден с не-базов ваучер, с който да може да си купи стоки и услуги, които имат не-базов характер.
Въпросът, който се поражда от тези не-базови ваучери, е как можем да определим курсовете на обмен или с други думи "цените", на които трудът се обменя за не-базови ваучери. За базовите ваучери това не е проблем, тъй като всеки трябва да работи един минимум от часове, за да задоволи основните си потребности. Но при не-базовите ваучери изниква въпроса с какъв е курса на възнаграждаване. Тук можем да вземем предвид (и поради тази причина по-рано говорих за изкуствени пазари) условията на търсене и предлагане от миналото. С други думи ако например един мобилен телефон е характеризиран като не-базова стока от асамблеите и например в предходните 6 месеца в общността е бил предлагане на 100 000 не-базови ваучера за покупка на телефон и с тези 100 000 ваучера хората могат да закупят 1000 мобилни телефона, тъй като това е било общото им производство, тогава ако разделим броят на ваучерите на броя на произведените GSM-и, получаваме 100. И така цената на един мобилен телефон е 100 не-базови ваучера. По сходен начин можем да намерим цената на всяка не-базова стока като вземем предвид производството ѝ за определен период и какво е било търсенето на тази стока или услуга. По този начин следователно ние започваме с условия на реално търсене и реално предлагане, а не (и това е голям недостатък на централно планираните икономики) като питаме хората предварително какво биха искали да купят и след това да калкулираме чрез плановите механизми какво трябва да бъде произведено. Недостатъкът на всички тези системи е, че хората трябва да решават пет месеца ли година предварително какво точно искат да купят, което разбира се сериозно ограничава свободата на избор.
И така, нека преминем към производствената страна на икономиката. Както можете да видите, хората решават какво да се произвежда в народни (демотични) асамблеи от една страна и от друга в събрания на производствата. Народните (демотичните) асамблеи са може би най-важното тяло на вземането на решения във Всеобщата демокрация. Това е асамблеята на демоса, на народа, асамблеята на гражданското тяло в определена област. Народната (демотичната) асамблея взема решения относно всички аспекти на икономически, политическия и социалния живот. По отношение на икономиката, тя взема решения на базата на план, който е изготвен на конфедеративно ниво, което ще видим след момент. Следователно народната асамблея, на база на конфедеративните планови инструкции, както видяхме по-рано, дава приблизителна оценка какви ще са базовите нужди на хората и колко часа би трябвало да работи всеки. След това на база на тези инструкции народната асамблея дава инструкции на различните събрания на производствата какви са работните задачи – т.е. какво трябва да се произведе, за да се задоволят базовите нужди на хората.
И все пак и народните асамблеи и тези на производствата (работните места) се отнасят до местно ниво. Но също така има проблеми от регионално, национално и дори континентално значение. Поради тази причина имаме нужда и това, което можем да наречем регионални асамблеи, които можем да видим на диаграмата, които решават въпроси, които не могат да бъдат решени на местно ниво. Това е така, защото по принцип всички основни решения са вземани на местно ниво, но има и проблеми, които не могат да бъдат разрешени на него – като транспорт, енергетика, комуникации. Не може ад решим такива проблеми на местно ниво, следователно би трябвало да има регионална асамблея - съставлявани от делегати от народните асамблеи – която все пак само координират, а не взема решения. Това е важно, регионалната асамблея е само административен съвет, тя не изготвя политики – не трябва да забравяме, че тя е съставена от делегати, не представители. От народните асамблеи се излъчват определен брой делегати в регионалната асамблея с целта да осъществят решенията на народните асамблеи.
Най-накрая имаме конфедеративни асамблеи, които са най-високия икономически орган на Всеобщата демокрация. Това значи, че Всеобщата демокрация не може да работи само на местно ниво. Ако местните демокрации не са конфедерирани в някакъв вид конфедеративна Всеобща демокрация е безсмислено да говорим за каквото и да е разпределение на ресурсите. В действителност бих могъл да кажа, че трите условия за икономическа демокрация са: първо, както отбелязах преди, народна собственост над средствата за производство; второ, самостоятелност, т.е. всяка местна общност, всеки демос, трябва да е самостоятелна, не в смисъла на автархия (1) – автархията е невъзможна днес – а в смисъл да разчита на собствените си ресурси с цел да задоволи колкото е възможно повече потребности; и третият важен принцип, който е въведен с този модел на икономическа демокрация, е конфедеративно разпределение на ресурсите, т.е. разпределението на ресурсите се случва на конфедеративно ниво.
В едно свободно общество въпросът е кой ще върши неприятната работа и как можем да отговорим на търсенето и предлагането, когато повече хора биха искали да упражняват професии, които са много приятни, а не другите типове професии. Едно решение, което бе предложено, е идеята за работни комплекси, което означава, че хората могат да вършат различни работни задачи. С други думи можем да разширим значението на работата или типа работа, така че да включим колкото работни задачи е възможно. Например ако работите в офис, може да набирате текстове на компютър, но същевременно може да участвате в други видове по-интересни задачи в офиса и също във вземането на решенията и т.н. Така в този смисъл работните комплекси се справят в известна степен с проблема как избираме работата си в определени сфери. Но това не е панацея, т.е. има типове дейности, за които можем да се сетим, при които идеята за работните комплекси може да не проработи, особено ако се изисква високо ниво на опит и умения, за да се извърши определена работа. Не мога да си помисля за работен комплекс за хирург да кажем или за пилот. Не мога да си представя хирурга също да чисти или да помага на медицинската сестра при биенето на инжекции, защото това ще е загуба от времето му и от времето на обществото, което е дори по-важно. Следователно би трябвало да има някакъв друг начин за изразяване желанията на хората по отношение на типа професия, които ще изберат.
Що се отнася до не-базовата работа, там има начин, предложен от системата на Всеобщата демокрация, който може да реши този проблем. Но що се отнася до базовия тип работа, аз си мисля, че единственото решение при сериозно разминаване между търсене и предлагане е или ротация (т.е. хората извършват разнообразни типове дейности на ротационен принцип, така че те ще извършват тежка работа като строителство или миньорство и след това ще се сменят с други, които ще вършат това), или ще възнаграждаваме хората, извършващи дейности, за които няма особено голямо търсене с не-базови ваучери в допълнение към базовите ваучери, които те ще получават така или иначе.
Що се отнася до не-базовите блага, ако се придвижим нагоре по диаграмата, можем да видим, че имаме от ляво индекс на привлекателност и от дясно "цените" на не-базовите стоки и услуги. Това са двата основни елемента, които определят размера на възнаграждението за не-базова работа. Индексът на привлекателност е комплексен индекс, показващ желанието на хората по отношение на различни типове работа. Първо нека погледнем индекса: можем да го проектираме като обратна функция на привлекателността в смисъл, че колкото по-желана е дадена работа, толкова по-малко е възнаграждавана, като по този начин от една страна може да имаме задоволяване на желанията на хората и от друга страна задоволяване желанията на обществото в смисъл, че за нежелана работа би трябвало да има по-високо възнаграждение – т.е. един строител или един миньор би трябвало да получава повече отколкото може би университетски преподавател, ако професията на преподавателя е с по-голямо търсене (тъй като получава по-голямо удовлетворение от работата). Още повече, и това е важно, тук имаме механизъм за приспособяване, защото ако например при определен тип дейност няма много предлагане на не-базова работа, няма много хора, които биха желали да работят допълнително за производството на мобилни телефони, това ще рефлектира в цената на телефоните; цената им ще се повиши с намаляването на производството. Но когато цената на телефоните расте, нивото на възнаграждение също ще нараства, а това може да заинтригува повече работници в производството им.
И така, това е накратко как работи този модел на икономическа демокрация. Но както казах от начало това е само едно предложение, с което да покажем, че осъществимо да имаме друг вид общество, което задоволява базовите потребности на хората и същевременно удовлетворява търсенето на свобода на избора. И разбира от генералните асамблеи на бъдещето зависи решението каква точно ще е формата на техните общества.
Най-накрая, ключовият въпрос, над който трябва да помислим е как можем да се придвижим до Всеобщата демокрация, как си представяме стратегията за преход към такъв вид общество.
Мисля, че основният принцип, който трябва да направлява стъпките ни е, че средствата трябва да съответстват на целите. Следователно имаме нужда от нов тип политическа организация, която да задоволява основните изисквания за пряка демокрация. Това отхвърля всякакъв вид авангард, йерархични политически партии и други подобни. Вместо това имаме нужда отново движение, нов вид масово движение, което да е базирано на автономни – малко или много – организации, които могат да са конфедерирани разбира се и които биха започнали изграждането на институциите на Всеобщата демокрация в районите си.
С други думи мога да видя преход към Всеобща демокрация, който използва два вида тактики или ако предпочитате – стратегии: от една страна обичайната защитна стратегия на левите, което означава участие в борбите на работническата класа и на хората като цяло срещу атаките на нео-либералната глобализация. Но това е само една част от борбата, поне както аз я виждам. Другата, също толкова важна, ако не и дори по-важна е позитивната част на борбата: т.е. тази, която е свързана с изграждането на алтернативни институции в сегашното общество.
В действителност процесът вече е започнал, т.е. може да видите навсякъде кооперативи, основани от различни групи, комуни, схеми за местна търговия (LEST, Local Exchange Trading Systems) в англо-саксонските страни (2), където хора, основно безработни, избягват използването на пари и разменят своите услуги директно с други услуги – има всякакви сходни схеми в момента. Проблемът е, че всички тези схеми не са част от цялостна политическа програма за политическа промяна.
Ето затова не бих имал колебания да предложа (дори ако подобни групи вече са започнали да въвеждат алтернативни институции) участие в местните избори. С други думи, ако подобна група участва на местните избори в контекста на програма за Всеобща демокрация или като цяло в контекста на програма за всеобхватен тип демокрация – и това предполага, че такава група вече се е развила в масово движение със значително влияние сред хората – тогава ако те спечелят изборите, те биха имали идеална възможност да приложат, да въведат масово на местно ниво принципите на Всеобщата демокрация. С други думи, те ще вземат местната власт с цел да я отхвърлят на следващия ден в смисъл, че веднъж след като са взели местната власт, от следващия ден нататък те ще започнат да организират хората в кварталните асамблеи да ги завземат, вместо да разчитат на обичайния общински съвет и т.н.
Важността на стратегията за преход към проекта за Всеобща демокрация е в това, че новото общество няма да бъде основано, освен ако мнозинството от населението не се е включило към проекта, освен ако с други думи вече не са приели – използвайки ги – алтернативните институции на практика и са придобили съответстващото демократично самосъзнание. И така, освен ако мнозинството вече не е интегрирано в едно ново общество от този тип, това общество няма да стане реалност.
Когато моментът, когато властта от долу (т.е. силата, която идва от долу, от самите хора) е по-силна от властта на нормалните властимащи (т.е. капиталистите, държавата и т.н.), след период на напрежение между държавата и капиталистическия елит от една страна и самоорганизираните по този начин хора от друга, може да имаме преход, който може, но може и да не е насилствен. Той разбира се би бил насилствен разбира се ако елитите атакуват такъв тип експерименти, използвайки различни форми на сила – и силата не е необходимо да бъде физическа, дори икономическата сила понякога е достатъчна. Но може и да не е насилствен. Всичко това зависи от баланса на силите в момента на преход.
